в момента в мен се борят двама – разума и сърцето.

разума:така е по-добре.тя е щастлива при него.явно наистина не е намерила смисъл да остане при теб…при него е намерила нещо,което ти не притежаваш,нещо което ти липсва,нещото,което на нея и трябва,но на теб ти липсва.но щом е щастлива с него просто трябва да го приемеш…да го надживееш,да продължиш знаейки,че това е правилното решение.единственото,което можеш да направиш е да й пожелаеш една наистина пълноценна и щастлива връзка.да се радваш на нейните радости и да й помагаш,когато тя се нуждае от това.няма смисъл да продължаваш да дълбаеш по темата – единственото което можеш да направиш така е да я отдалечиш още повече от теб.остави я да изживее живота такъв,какъвто тя го иска!

сърцето:какво толкова намира в него,което ти липсва на теб?физика?това е поправимо!акъл?и тук може да се поработи,за да се развива!как успя да те забрави толкова бързо?забрави всички моменти прекарани заедно,всяка една секунда прекарани в твоите обятия,всяка една обща усмивка!никой не е казал,че ще е лесно,нали?но тя се огъна при първият по-сериозен вятър.немога да отрека,че моментите прекарани заедно са били само щастливи и радостни…но нима никога няма път нагоре?напротив!трябва да продължаваш да се бориш за нея,да нямериш начин да я върнеш в обиятията си,да спечелиш сърцето й отново.дори и да не иска да е с теб ти си длъжен да опиташ,да драскаш,докато не се пречупи или докато не ти даде ясно да разбереш,че ти нямаш повече място в живота й,да те изгони от него.единственото,което не разбирам е защо трябваше да те мота…?защо,когато казва,че си има поне малка представа колко е болезнено това за теб

въпреки всичко в мен все още се чува гласът на разума,колкото и слаб да е…но дали винаги ще е така?дори и сега,след като знам,че половината от обещанията поставени помежду ни не се спазват предимно от нейната страна,аз съм готов да приема всяко едно категорично решение изречено от нейната уста.все някога би трябвало да се прескочи,независимо колко е дълбок трапа,ако ли не съм готов да простя всичко,само за да знам,че тя отново ще е в ръцете ми отново.единственото,което не желая е всеки път,когато повдигнем темата е да ми оставя вратички на надежда,че нещата могат да се върнат постаро му.когато се опитам да отворя вратичката ,тя да е затръшне,когато съм наполовина влязъл и да ми остави друга…като упражнението се повтаря като в магически кръг.от това наистина боли…страшно много.

в момента завиждам на хората,които наистина не виждат и не разбират случващото се около тях.завиждам на щастливите и ги заклевам да си помислят,преди да вземат каквото и да е решение за общото им или не минало…защото единят винаги страда!

завиждам най-благородно на човекът който в момента е до нея и бих дал всичко,само и само да заема мястото му.

15 септември 2006 at 915 pm

откакто се разделихме с вече бившата ми приятелка (м/у другото звучи доста кофти) посточнно около мен нещо ми напомня на нея.постоянно и навсякъде.немога да отида кадето и да било.ако отида с някой на кафе веднага мога да ви кажа на коя маса сме седяли двамата…а повярвайте ми – за две години обиколихме доста кафета в пловдив.на моменти ми искачат дори и неща,за които не съм подозирал,че помня.няма място където да отида и да се чувствам като на ново…изкарах 2 часа в градската градина и накрая се прибрах,защото на всякапейка,която видех можех да ви кажа дали сме стояли на нея и дали не.за някои от тях си спомнях и подробности – с кого сме били,ако не сме били сами,за какво сме си говорили…(между другото беше права – наистина съм плакал пред теб…просто видях пейката и се сетих)…и т.н.

моята екс приятелка е свидетел,че много пъти съм и повтарял,че имам чувството,че не я заслужавам…но повярвайте ми едно е да го кажеш ти,съвсем друго да го чуеш от страничен човек.ако трябва да бъда честен разговора небеше насочен към нашата връзка.изразът който достигна до мен от момче и момиче разхождащи се прегърнати излязъл от устата на представителя на нежния пол беше:”-ама той,алекс не я заслужаваше,радвам се че се получи така.”.в този момент единственото което ми мина през главата беше как ще се обърна и ще я гримирам трайно.но мисълта,че не се отнасяше за мен малко или много ме успокои.кофтито е,че ме накара да се замисля.нямам намерение да споделям с вас изводите си,но повярвайте – дори и да знаете че не става дума за вас боли ужасно много.

преди няколко дни (неделя 10.09) бяхме малко навън,да се видим.не е нужно да споменавам,че и този път не се размина без нещо да ми напомни за нашата вече бивша връка…по път към бившото “сафари” видяхме един автомобил,на багажника на който беше изписано “ХА”.за повечето (а може би и всички) това няма никакво значение – но за мен имаше огромно.комбинацията от нейната първа и моята първа буква от имената ни образува точно това съчетание – ха.може и да ви е смешно или и аз незнам,но повярвайте ми,това означава много!

сряда (13.09) беше ден в който за мен всичко ликуваше всичко и всеки…до едно време.както и да е на тази дата тя (любовта на живота ми) имаше рожден ден.не мина,така както на мен ми се искаше,но поне да се надяваме,че е минало,така както тя си го е представяла.в този същия ден е денят,в който прекарах близо 2 часа (малко по-горе е споменато) в градската градина.не беше от най-добрите ми разходки,на в момента в който седнах на една пейка намерих нещо,което се обзалагам,че отново е “чиста случайност”.на пейката неизвестно от кой,неизвестно от кога стоеше поздравителна картичка за рожден ден.на картичкта е изобразен “teddy bear” с разпънати ръце и поглед молещ за прегръдка,а вътре няма нищо написано…предполагам можете да си представите как се почувствах,имайки впредвид,че не й подарих картичка за рожденният ден,поради простата причина,че неможех да напиша това,което исках да й пожелая.предведливо бях купил не една,а 3 картички…но уви и те се оказаха недостатъчни.

общо взето ми се струва,че на всяка страна,на която се обърна ме чака нова изненада,която непременно ще ми “разведри” настроението набързо и трайно.за сега единственото което ми остава е да се старая да не им обръщам внимание…или поне да се опитам – все пак това са само съвпадения…нали?или…

15 септември 2006 at 451 pm

On 15 септември 2006 at 803 pm anygirl Said:

Когато непрекъснато мислиш за даден човек, ти се струва, че всичко, ама абсолютно всичко, което те заобикаля, е свързано с него. Дори и на пръв поглед някой предмет, който в момента гледаш, да няма нищо общо с дадения човек, мозъкът ти ще намери начин така да свърже нещата така, че да ти напомни за него. Напълно нормално е, след като, доколкото разбирам, сравнително скоро си се разделил с приятелката си.
Не искам да звуча като някакъв досаден психоаналитик, който обожава да лепва диагнози на всичко, що мърда. Просто споделям опит, защото съм минала през същото и разказът ти ми звучи до болка познат.