13.09.2006…
13 септември 2006 — andonoffвсеки прави грешки в живота си.някои по-малки,други по-големи и винаги прави поне една фатална по един или друг начин и/или смисъл.аз направих своята първа фатална грешка преди два и половина месеца.през цялото това време се съжалявах,но така и не намерих куража поне да се пробвам да я поправя докато е възможно.сега знам,че вече нищо не зависи от мен.
два и половина месеца ден след ден си чуках главата,като се убеждавах,че решението което взех е правилното и всеки път се опровергавах,че не е така.ако можех да направя нещо нямах смелостта да го направя.сега знам,че каквото и да направя вече е без смисъл.дори и да започна да уча,да спра да пуша,да си оправя тялото - да кача няколко килограма,да тръгна на фитнес,да започна да й обръщам повече внимание,да харча сума пари за нея…нищо няма да се промени.а и нима трябва да се лигавя и да се правя на шут пред нея,за да ме забележе отново по начина,по който го правеше преди?нима трябва да правя всичко това,за да ме обикне отново?защо да го правя,ако тя не ме харесва,такъв,какъвто съм всъщност,защо трябва да се правя на някой друг,който аз не съм?но ДА!ако трябва бих дал всичко от себе си,за да направя и невъзможното,тя отново да е до мен.
два и половина месеца неможех да погледна момичето което отново запали пламъка в сърцето ми.същото това момиче,което като ме погледнеше преди две години и почти четири месеца треперех от вълнение,сега ме кара да забравя всичко.чувствам се опиянен от погледа й.в момента ме е страх дори да я погледна в очите,да не би да ни се засекат погледите.изтръпвам само при мисълта за нея.всяка вечер заспивам с миълта,че изминалите дни от раздялата ни са само лош сън,но на сутринта ме посреща горчивата действителност.всяка вечер искам да заспивам обвит в нейната прегръдка и да се събуждам до нейното спокойно лице,да я гледам,как спи необезпокоявана и да съм първото нещо,което ще види,когато отвори очи.но не е така.и всичко по моя вина.
мислех,да оставя всички подарени ми от нея вещи да останат разхвърляни и скрити на места,за които дори и аз неподозирам,за да ми навяват щастливите спомени свързани с тях…но сега разбирам,че е дошъл момента,в който трябва да ги прибера в една кутия и да ги отварям само когато се сетя за тези моменти.но тогава кутията трябва да е винаги отворена,а вещите винаги разхвърляни.а дума неможе да става да ги забравя,когато постоянно мисля за нея?не си и помислям да ги изхвърля,защото това означава да изхвърля най-хубавите си две години от макар и краткият ми засега живот.исках да разкъсам всичко,написано от нея за мен,но знам,че няма да мине и секунда без да съжалявам до смърт за тази ми постъпка.исках да изгоря всичко написано от мен за нея,но всеки един ред от написаното е написано със сърцето ми,а аз немога да го изгоря.всяка една дума в тези редове е една цяла вселена за мен.
иска ми се да поддържам думите си,че трябва да се продължи напред,защото земята продължава да се върти,но…как да продължа да живея,когато животът ми е в миналото,когато усмивката ми истина с последната целувка,която и в момента изгаря устните ми.как да продължа,когато няма земя на която да стъпвам,нямам пътека,която да следвам?съжалявам нак-искренно за думите изречени в онзи ден.
исках свободата си…и я получих!сега незнам какво да правя с нея…а дали наистина това е свободата?дали не е нужен човек,който да ти държи юздите и да ти помага и да бъде до теб…?ако свободата означава да се чувстваш по-свободен с момичетата,не ми трябва,защото аз не искам момичета.искам едно единствено и точно определено момиче.ако свободата означава да си сам,то тогава никога не съм я искал и никога не я искам.
искам да продължавам да драскам по темата и да се мъча да върна старите ни взаимоотношения,но има ли смисъл да притискаш този,когото обичаш?мога да продължавам да описвам как отново искам да вкуся от кожата й по устните си,как искам отново да усетя погледът й,от който едва пазя равновесие,да я обвия в прегръдката си,докато ръцете ми вече не издържат,да… и да… и т.н.но нима ако продължа да драпам няма да я нараня и нея?не!това определено не го желая.искам тя да е щастлива и винаги усмихната,защото емоциите вътре в мен са огледални на нейните.
едва днес 13.09.2006 аз осъзнах,че най-щастливата дата за мен се оказа и най-фаталната такава.денят в който е роден смисълът в живота ми е денят в който разбрах на два пъти,че и да искам немога да върна времето назад.а това е най-силното нещо,което искам в живота си,защото просто вече знам,че и да се опитвам да се убеждавам,че не е така,аз се самозалъгвам…самозалъгвах се прекалено дълго. ако някой ден някой ме попита коя е най-фаталната ми грешка до момента и/или най-фаталната ми дата мисля,че вече знаете отговора.и един съвет от личен опит - дейставайте докато му е времето…после може да е много късно.
p.s.:знай,че всяка една дума е подпечатана от сърцето ми поне с една сълза…просто неможах да ги възспра.ако някой отново потърси сърцето ми…нека го търси при теб.разкайвам се за думите си в онзи ден.
…ОБИЧАМ ТЕ ЛУНИЧКЕ МОЯ…
твоето слънчице
19 септември 2006 в 650 pm
ЧИСТА ПРОБА СЪВПАДЕНИЯ…
не ви ли се е случвало понякога да си мислите,че някой нарочно ви кара да чуете определени откъси от чуждите думи или да видите нещо точно определено или каквото и да е друго.много възможно е това да са чисто и просто съвпадения,на които преди не сте обръщали ни най-малко внимание,но тъй като в главата ви се върти точно определена тема всичко наоколо ви напомня постоянно за нея всякаш нарочно.
откакто се разделихме с вече бившата ми приятелка (м/у другото звучи доста кофти) посточнно около мен нещо ми напомня на нея.постоянно и навсякъде.немога да отида кадето и да било.ако отида с някой на кафе веднага мога да ви кажа на коя маса сме седяли двамата…а повярвайте ми - за две години обиколихме доста кафета в пловдив.на моменти ми искачат дори и неща,за които не съм подозирал,че помня.няма място където да отида и да се чувствам като на ново…изкарах 2 часа в градската градина и накрая се прибрах,защото на всякапейка,която видех можех да ви кажа дали сме стояли на нея и дали не.за някои от тях си спомнях и подробности - с кого сме били,ако не сме били сами,за какво сме си говорили…(между другото беше права - наистина съм плакал пред теб…просто видях пейката и се сетих)…и т.н.
моята екс приятелка е свидетел,че много пъти съм и повтарял,че имам чувството,че не я заслужавам…но повярвайте ми едно е да го кажеш ти,съвсем друго да го чуеш от страничен човек.ако трябва да бъда честен разговора небеше насочен към нашата връзка.изразът който достигна до мен от момче и момиче разхождащи се прегърнати излязъл от устата на представителя на нежния пол беше:”-ама той,алекс не я заслужаваше,радвам се че се получи така.”.в този момент единственото което ми мина през главата беше как ще се обърна и ще я гримирам трайно.но мисълта,че не се отнасяше за мен малко или много ме успокои.кофтито е,че ме накара да се замисля.нямам намерение да споделям с вас изводите си,но повярвайте - дори и да знаете че не става дума за вас боли ужасно много.
преди няколко дни (неделя 10.09) бяхме малко навън,да се видим.не е нужно да споменавам,че и този път не се размина без нещо да ми напомни за нашата вече бивша връка…по път към бившото “сафари” видяхме един автомобил,на багажника на който беше изписано “ХА”.за повечето (а може би и всички) това няма никакво значение - но за мен имаше огромно.комбинацията от нейната първа и моята първа буква от имената ни образува точно това съчетание - ха.може и да ви е смешно или и аз незнам,но повярвайте ми,това означава много!
сряда (13.09) беше ден в който за мен всичко ликуваше всичко и всеки…до едно време.както и да е на тази дата тя (любовта на живота ми) имаше рожден ден.не мина,така както на мен ми се искаше,но поне да се надяваме,че е минало,така както тя си го е представяла.в този същия ден е денят,в който прекарах близо 2 часа (малко по-горе е споменато) в градската градина.не беше от най-добрите ми разходки,на в момента в който седнах на една пейка намерих нещо,което се обзалагам,че отново е “чиста случайност”.на пейката неизвестно от кой,неизвестно от кога стоеше поздравителна картичка за рожден ден.на картичкта е изобразен “teddy bear” с разпънати ръце и поглед молещ за прегръдка,а вътре няма нищо написано…предполагам можете да си представите как се почувствах,имайки впредвид,че не й подарих картичка за рожденният ден,поради простата причина,че неможех да напиша това,което исках да й пожелая.предведливо бях купил не една,а 3 картички…но уви и те се оказаха недостатъчни.
общо взето ми се струва,че на всяка страна,на която се обърна ме чака нова изненада,която непременно ще ми “разведри” настроението набързо и трайно.за сега единственото което ми остава е да се старая да не им обръщам внимание…или поне да се опитам - все пак това са само съвпадения…нали?или…
15 септември 2006 at 451 pm
On 15 септември 2006 at 803 pm anygirl Said:
Когато непрекъснато мислиш за даден човек, ти се струва, че всичко, ама абсолютно всичко, което те заобикаля, е свързано с него. Дори и на пръв поглед някой предмет, който в момента гледаш, да няма нищо общо с дадения човек, мозъкът ти ще намери начин така да свърже нещата така, че да ти напомни за него. Напълно нормално е, след като, доколкото разбирам, сравнително скоро си се разделил с приятелката си.
Не искам да звуча като някакъв досаден психоаналитик, който обожава да лепва диагнози на всичко, що мърда. Просто споделям опит, защото съм минала през същото и разказът ти ми звучи до болка познат.
19 септември 2006 в 651 pm
БЛАЖЕННИ СА НЕЗРЯЩИТЕ…
ако намеря “нещото” дало интелекта на човека ще му извия вратленцето.защо ли?защото без разум човек щеше да живее спокойно,радвайки се на това,което има и нямаше да се заглежда по чуждите паници,нямаше да се чувства зле,нямаше да се ядосва и т.н. и т.н.общо взето отново ще ви говоря за загубената ми любов.
в момента в мен се борят двама - разума и сърцето.
разума:така е по-добре.тя е щастлива при него.явно наистина не е намерила смисъл да остане при теб…при него е намерила нещо,което ти не притежаваш,нещо което ти липсва,нещото,което на нея и трябва,но на теб ти липсва.но щом е щастлива с него просто трябва да го приемеш…да го надживееш,да продължиш знаейки,че това е правилното решение.единственото,което можеш да направиш е да й пожелаеш една наистина пълноценна и щастлива връзка.да се радваш на нейните радости и да й помагаш,когато тя се нуждае от това.няма смисъл да продължаваш да дълбаеш по темата - единственото което можеш да направиш така е да я отдалечиш още повече от теб.остави я да изживее живота такъв,какъвто тя го иска!
сърцето:какво толкова намира в него,което ти липсва на теб?физика?това е поправимо!акъл?и тук може да се поработи,за да се развива!как успя да те забрави толкова бързо?забрави всички моменти прекарани заедно,всяка една секунда прекарани в твоите обятия,всяка една обща усмивка!никой не е казал,че ще е лесно,нали?но тя се огъна при първият по-сериозен вятър.немога да отрека,че моментите прекарани заедно са били само щастливи и радостни…но нима никога няма път нагоре?напротив!трябва да продължаваш да се бориш за нея,да нямериш начин да я върнеш в обиятията си,да спечелиш сърцето й отново.дори и да не иска да е с теб ти си длъжен да опиташ,да драскаш,докато не се пречупи или докато не ти даде ясно да разбереш,че ти нямаш повече място в живота й,да те изгони от него.единственото,което не разбирам е защо трябваше да те мота…?защо,когато казва,че си има поне малка представа колко е болезнено това за теб
въпреки всичко в мен все още се чува гласът на разума,колкото и слаб да е…но дали винаги ще е така?дори и сега,след като знам,че половината от обещанията поставени помежду ни не се спазват предимно от нейната страна,аз съм готов да приема всяко едно категорично решение изречено от нейната уста.все някога би трябвало да се прескочи,независимо колко е дълбок трапа,ако ли не съм готов да простя всичко,само за да знам,че тя отново ще е в ръцете ми отново.единственото,което не желая е всеки път,когато повдигнем темата е да ми оставя вратички на надежда,че нещата могат да се върнат постаро му.когато се опитам да отворя вратичката ,тя да е затръшне,когато съм наполовина влязъл и да ми остави друга…като упражнението се повтаря като в магически кръг.от това наистина боли…страшно много.
в момента завиждам на хората,които наистина не виждат и не разбират случващото се около тях.завиждам на щастливите и ги заклевам да си помислят,преди да вземат каквото и да е решение за общото им или не минало…защото единят винаги страда!
завиждам най-благородно на човекът който в момента е до нея и бих дал всичко,само и само да заема мястото му.
15 септември 2006 at 915 pm